Преди няколко седмици участвам в една онлайн дискусия относно…не помня вече какво, но и в случая не темата беше нещото, което се запечата в главата ми, а по-скоро начина, по който потече разговора между една жена и мен.  Беше написала в отговор на друга жена риторично поднесено „ Знаете кога осите жилят най-силно?!“. Аз до момента бях само страничен наблюдател. Но след пускането на този коментар ми се събуди любознателността, тъй като това изречение беше ползвано като метафора, за да обяснят завоалирано нещо, което нямаше нищо общо с тия насекоми. Реших да се включа с едно наивно „Кога? Аз незнам.“, като за да се предпазя от подозрение в ирония добавих и едно емотиконче с опулени незнаещи очи. Това лято имахме много оси при нас и на мен наистина ми беше интересно да разбера кога осите жилят най-силно. Нивото на дискусията не предполагаше да падне до подобни първични и елементарни въпроси, дискредитиращи интелекта на питащия към темата. И моето „незнам“ стана веднага трън в очите на въпросната жена.  -„А знаете ли, че отрицаелната частица „не“ пред глагол се пише отделно – напр. не знам, не искам, а се слива с прилагателното, напр. немощен, неразумен, неук….Бъдете благословена, приятен ден!“  Еейй, туй последното прилагателно ме удари право в емоциите! Зачервих веднага гребена. Викам си „Ей, сега ще видиш ти кога жилят най-силно осите!“ Междувременно аз вече бях получила отговор от друга жена, участваща в дискусията ясно, точно и конкренто – та, жилели, когато „са притиснати“ към стената и е застрашено съществуванието им, инстинкт за оцеляване. Такаа, обаче аз какво да правя сега с тоя зачервен гребен?! Викам си „Сега ако й вляза в тона ще станем на кълбо, ще се понакълвем, ще си пооскубим перата и после кой откъде е.“ Не ме удовлетворява, твърде първично. Не че не обичам някои първичности, но от известно време съм в ниския регистър на гамата и плувам по дъното в общи линии. Заложих на честен, прям и леко дистанциран отговор, който нито смекчаваше, нито раздуваше нещата, но пък ясно показваше, че ми беше понастъпала границата. – Да, права сте! – отвърнах – Но какво от това?! Сбъркала съм. Друг ми беше обаче въпроса. От подобна на вашата реакция остава само едно леко неприятно усещане и в крайна сметка нищо научено по темата. Добре, че има хора като …еди коя си, които са благосклонни към „незнаещите“ та не им се налага да замазват с фалшиви благословии и безполезни учтивости.“Жената явно се поопомни и усетих веднага смяна на тона. – Наистина ли не знаехте кога осите жилят най-силно или питахте иронично?Предполагам че е останало усещане, по-малко неприятно от ужилването на оса все пак, но ако на тази цена вече не сливате отрицателните частици с глаголите на родния си език,(айде, пак ме почна!, помислих си, сигурно е даскалица!) може би ще си е заслужавало. Всички се учим най-добре от грешките си, а понякога трябва и някой да ни ги посочи. Иначе най-лесно е да си мълчим. Не ми се спореше никак. Имаше време, когато вярвах, че в спора се ражда истината. Това време отмина отдавна. Исках просто да й споделя нещо от личен опит. – Наистина не знаех. Ирония няма никаква. Вероятно си е Ваша проекция, продължих аз. Затова и оставих емотиконче с незнаещи очи. Но ще ви споделя – просто гледам да не пропускам всеки миг, в който усетя, че не знам и да си го казвам. А темата ме заинтригува. Животът ме научи през годините, че е важно освен да знаеш и да можеш да си признаваш, че не знаеш – съответно да попиташ или да помолиш за помощ, когато ти е нужно. Това сне много напрежение и тревожност от мен. А що се отнася до грешките – продължих да се разголвам – аз лично нося също много даскалско в мен и веднага разпознах назидателния тон. На хора като мен не им влиза нищо в главата по този начин. Липсваше ми малко повече сърцатост в иначе добре описаната забележка. Благодаря! Всичко добро! И тук вече крепостта падна. Последва един голям вдигнат палец от нейна страна и последният й коментар беше:– Съжалявам за липсата на сърцатост, права сте. С бъбречна криза съм и явно нещо негативно ме е довело до тази интерпретация, а и всички допускаме грешката първо изобщо да си позволяваме да съдим, а второ да съдим за другите по себе си. С най-хубави пожелания, наистина. Пожелах и аз на свой ред бързо оздравяване и разговора ни приключи по човешки с достойнство, със заявени граници, научен урок по граматика и удовлетворението, че водната стихия в мен си бе свършила работата. Острият камък беше загладен. „Не се оставяй хората да те въвлекат в тяхната буря, покани ги в твоя покой“, Eлеазар Хараш

Неспокойно, вечно подвижно и провокиращо поезия, морето тази сутрин съществуваше само за мен. Присвоих си го, ей така, за да осоля манджата, която къкреше в главата ми. Вървях си бавно по брега. Вятърът се заиграваше със сгъстените ми от влагата къдрици, слънцето ме караше да бърча вежди и вдълбаваше бръчките ми още по-безмилостно, сякаш се надпреварваше с времето кой по-невъзвратимо ще ме бележи. А водата – топла и мека, като ръце на девойка – умиваше нежно краката ми. Сама съм. Хора има наоколо, но аз съм сама. Пристъпвам все по-бавно и усещам как по-едрите песъчинки масажират с финес ходилата ми. В главата ми рядко е тихо и трудно се вглъбявам ако не съм посърнала от мъка, но в този ден бях лишена от всякакви грижи, мислите ми се брояха на пръсти и се подчиняваха безропотно на намерението ми да си отпочивам. Движеха се бавно, ясно и всички в една посока. Скоро почувствах как съзнанието ми започна по естествен начин да се разширява. Незнайно откъде и защо ми изплуваха следните ритуални реплики:„Съчетахте ли се?– Съчетахме се.– Съчетахте ли се?– Съчетахме се.“ И тъй – три пъти, както при Светото Кръщение, където ни потапят във вода, за да се очистим от първородния грях, да излезем нови човеци и да се посветим в служба на Спасителя. В този миг се появиха образите на всички мои прабаби и прадядовци, на всички жени и мъже в рода ми, които някога са се обичали, вричали са се един на друг, обещавали са си вечността, държали са се ръка за ръка на хорото, деца са раждали, къщи са строили, нивите от сутрин до здрач са си работили….погледах ги, притаила дъх, исках така да ги запомня, да ги разпитам: „ Вие служихте ли Му? Вас кой ви научи така да се обичате, да делите хляба си цял живот заедно, да понасяте болки и несгоди пак заедно, да кърпите всичко скъсано, да поправяте всичко счупено…бабо, дядо? Кажете! Пък, знаете ли? В сегашния свят хората бързо си омръзват, много умуват, вечно пресмятат, делят, и искат, искат, искат…. и туй, дет‘ не могат да го носят и него искат. Не може ли да сме като морето и брега, като водата и земята, бабо – вечно заедно, но не постоянно?Жената – Вода да се разлива и отпуска нежно в прегръдките на Мъжа – Брега – да го освежава, да го охлажда, да го напоява, да го осолява, да му носи дарове. А когато е тъжна, уморена и неразбрана да се оттегля смирено в своя свят, както отливът на морето се прибира следвайки естествената цикличност на своята природа. И отново в мига, в който е готова да се превърне в приливна вълна да залее любимия си с топла, влажна и пълна с бисери Любов. А Мъжа- Брега да е все там, на мястото си, могъщ и устойчив, пълен със Слънце, пълен с Живот, приемащ неизбежните изменения, оформени във времето, вследствие на общуването му с Жената – Вода. Да можеш да лежиш отгоре му, да потъваш в него, да се заравяш в топлите му пясъци, да се облягаш на скалистите му части, да ти е пристан, да не можеш без него. Не може ли, бабо?………………………………………… „И тя го обичала с такава отдаденост, в която имало достатъчно простота, че да направи любовта й пламенна и силна“.

Случвало ли ви се е….както си живееш живота, планираш си разни неща, представяш си какви резултати биха се получили, мечтаеш си, работиш по себе си, преодоляваш страхове и изведнъж… – бам! Всичко – с хастара навън! Сякаш някакъв невидим психичен тайфун е минал през главата ти и е раздухал току що наредените 10 999 парченца от пъзела на живота ти, който си редил старателно къде сам, къде с помощ от близки в продължение на 10 години. Със сигурност условията, в които живеем днес, независимо от държавата, в която се намираме и цялата истерия покрай този вирус накараха много хора да променят една част от живота си. А някои даже си тъпчат още на едно и също място и се молят да се върне „онуй време, когато всичко беше „нормално“. То, откога не е нормално, ама нейсе! Но не затова ми беше думата. А за това как решаваме дилемите в живота.За човек като мен, който е роден да съчетава хиляди противоречия по оста Риби-Дева(много тегаво, беее!) , направо понякога ми се струва, че по-лесно ще накарам олиото да плува под вода, отколкото да взема решение, за което се борят ума и сърцето ми. Хората много често пишат мъдрости от сорта „Не слушай ума, слушай сърцето!“ или пък обратното. Всъщност, като се замисля, така формулирано може да е полезно за някого, зависи докъде е стигнал в своето личностно израстване. Спомням си, че и аз съм го мантрувала това, преди да започна да тествам, това което проповядвам. Та, аз ако действам по тази рецепта досега животът ми може би щеше да изглежда като влакче на ужасите по отношение на скоростта, с която щях да преминавам от събитие в събитие, щях да имам поне три брака, три развода и поне още три деца, професионалната ми кариера щеше да е от поне 100 страници с различен цвят и със сигурност нямаше да съм непозната на психиатричните диспансери….щото то, как се издържа на такъв огън, бе братче?!  На ума и да искам не мога да разчитам, щото….мен природата с други работи ме е дарила.:) Разумът е друго нещо обаче. От малка се вслушвам в съветите му. Но преди доста време попаднах на една невероятна книжка за интуицията, която преобрази някои мои виждания, но така и не прилагах изчетеното активно в моя живот.  Преди седмици се наложи да реализирам на практика наученото. Появи се огромна дилема в живота ми, от чието разрешаване зависят малко или много още няколко съдби – тези на най-близките ми и обични хора. Трябваше да реша дали да започна да се обучавам в това, което от дете съм усещала като много мое(нещо с танци) или да продължа по пътя, който избрах преди време също с толкова любов, но и като че ли малко повече по разум(психотерапия) – така беше логично, правилно да постъпя тогава.  И така в един момент стоя изправена пред привидно неразрешима за мен задача – от една страна България, любими и близки хора, планираното ми окончателно завръщане, обучението ми в Естествена психотерапия при един от най-добрите и сърцати обУчители, близостта, споделеността и любовта на изключително талантливите ми колеги там и от друга страна – Германия, възможността да се обучавам в танцова психотерапия в една от най-старите им школи във Франкфурт(най-сетне нещо с танци!), при обаче безкомпромисно почти следване на безумните мерки, дистанция, маски(дори и по време на танцуване!!!), хладина и повърхностно разбиране на живота. Плюсове и минуси има още доста и от двете страни на дилемата, но тези ми изпъкват на първо четене и вълнуват сърцето ми особено силно.  От опит знам, че противоречията са допуснати в света като условие за развитие. Доброто и злото, приливите и отливите, студеното и горещото и още хиляди примери за дуалното в живота ни…навсякъде са – в личния живот, в отношенията ни с хората, в професионалното ни развитие, в природата, в болката, в сълзите, в страстите, в успехите и в неуспехите…. И само когато успеем да ги интегрираме, смирено да ги приемем като част от Пътя ни, тогава се отпушват „ушите“, които чуват интуицията. „По какво се отличава интуицията? Интуицията или Божественото чувство в човека се отличава по това, че всяка мисъл, която иде от интуицията НЕ произвежда никакво раздвояване нито в ума , нито в сърцето, нито в съзнанието на човека. В интуицията има ЕДИНСТВО на нещата. Това е настоящето.“ Учителя Петър Дънов  Явявам се аз на първия уъркшоп в тази школа и с огромна изненада установявам, че още от първите минути „заплувах в свои води“. Нямах съмнение в способностите си, нямах раздвояване, няма „дали съм достатъчно добра за това…?“ Аз, която не обичам да говоря на немски(правя го защото съм избрала да живея тук засега) взех първа думата – пред толкова много непознати германци.! Без грам безпокойство и съмнение в себе си! И така три поредни дни без да усетя и частичка от парализиращата ме преди време тревожност, и ограничаващото себеизявата ми безпокойство! Никакви телесни симптоми – попипвах си сърцето, дали е на място, щото иначе в други подобни ситуации направо е разкъсвало кожата ми от биене! Казах си: и това ако не е знак свише?! Та, над пъпа, под лъжичката, всички ние имаме едно място – нарича се слънчев сплит! Някои го наричат и „стомашен мозък“ . Каквото той каже – това е вярното! Това е нашата връзка с Бога. Интуицита ни се намира точно там. Интуиция идва от „ин тао“ и значи „в бога“. Вяраваш или не, има я. И най-хубавото е, че можем да я развием, да се научим да се вслушваме в нея, за да можем да разнищваме по-леко проблемите си.  „Когато се развива интуицията, човек престава да се дразни, става тих и спокоен, придобива разположение на духа и вътрешна радост!“ Учителя Петър Дънов Има ли борба между ума и сърцето, на помощ идва интуицията! Опитайте!

В един ранен следобед от последните декемврийски дни на отминалата година реших да се възползвам оптимално от малкото време, в което щях да остана сама вкъщи, взех си шапката и излязох. На портичката се засякох с комшийката с кученцето. Взеха си го преди два месеца – пораснало кутрето, помислих си, вече лае като хората! Наведох се да го помилвам – не можех да пропусна удоволствието от докосването на влажен кучешки нос и радостта да те покатерят кучешки лапи. Моята господарка, котката ми, има съвсем други представи за споделена радост, пък и не й влиза в природата да ме кара да се чувствам като Бог. Пресякох двата декара лозе зад къщата ни и ето ме там, където си храня Душата най-редовно – Гората. Навлизам тихо и бавно, сякаш пристъпвам в храм. Вървя си по същата пътека, по която се разхождам почти всеки ден. Обичайните маршрути ми дават спокойствие след натоварена работа.. Забила съм поглед в покритата с влажни листа земя и сякаш започвам да се сбогувам лека полека с всичките си тревожни мисли. Те не обичат да идват тук. Не им понася чистия въздух. Задушават се в него. Дразнят се от птичите песни – заглушавали ги. Пускам вии, вървете си, капризници! Него ден си бях оставила телефона нарочно у дома. Ограничих достъпа до мен и увеличих моментално до Себе си. В този момент, докато изпитвах нещо средно между лека абстиненция от липсата на wi-fi-я и мощно задоволство, че съм се разделила от тази джаджа, надигнах глава нагоре и що да видя: хиляди малки капчици, наредени като стъклени мъниста, като малки светещи лампички по оголелите клони на дърветата. Ами, да! Вчера беше валяло. Дъждът се бе погрижил да украси с капкови гирлянди всички дървета. Дали гората знаеше, че наближава Коледа? Как сега да ви кажа какви звуци започнах да издавам на мига, като не е за разправяне?! Добре, че нямаше никого наоколо, та успях да смутя само две настръхнали врабчета. Виждали ли сте как котка приближава бебешко кошче, за да види какво същество са довели в къщата? Ще ви кажа: съвсем бавно и плахо, без да опира лапички в него почти, като проточва косматата си шия, за да надникне едвам-едвам и да подушка новия живот.Е, те така, струва ми се изглеждах и аз като реших, че искам да видя капките от близо. И не само да ги видя, ами и да ги усетя. Навдигнах се на пръсти и приближих носа си към един по-близък клон отрупан с водни мъниста. Прицелих се към едно от тях, без да пипам с ръце. Доигра ми се с тази капчица. Докоснах я с върха на носа си и тя се приплъзна грацилно по него. Хей, гъделичкаш ме! Очите ми се опитваха да я следват събирайки се почти в една точка. В този момент си помислих:“ Ама колко е жилава само, изобщо не се разлива!“ Стоя си цяла така доста време. Започнах да си навеждам леко главата встрани, сякаш за да я изпитам колко още ще се задържи на носа ми. Търкаляше се ту на ляво, ту на дясно. Сега тя си играеше с мен. Ръцете чакаха нетърпеливо да им позволя да се включат.Но, не! Това си беше между носа ми и водното мънисто. Минаха няколко минути и носа започна леко да ме досърбява. Не можех да повярвам, че една нищо и никаква дъждовна капка е по-устойчива от мен. В тоз миг устата ми се отвори широко , аз си показах езика навън и облизах игриво тази малка частичка от Океана. Играта се повтори още няколко пъти и в мен бълбукаха вече няколко гирлянди от водни капчици. Времето го нямаше. Мен ме нямаше.Нямаше и следа от тревожните мисли. Боже, то нямаше никакви мисли!  Някой знае ли, кога ще вали отново?

Ставам тази сутрин в 6 и като всяка сутрин от един месец насам се отправям полубудна, с гуреливи още очи към банята, не за друго – а за да взема кофата и парцала и да отида да изчистя на онова животно, дето иначе толкова много обичам. Водил бил класацията за едно от най-умните кучета, си мисли сънената ми глава. Мхм! Щял бил да ходи редом до мене без повод, да ни пазел. Добрееее! Имаме сделка. Ще му чистя тогава…пък и като не съм станала в 3 през нощта, когато ла и драска! Горан ми се радва, скача отгоре ми, хапе ме – водят го, че било нормално хапането на тази възраст…..Абе, баш си ме вижда като голям ходещ кокал, ама нейсе. Отварям вратата на кабинета ми, там сме го подслонили засега, и ме лъхва на три локви урина и едно лайно. Почиствам ги с две-три отработени чевръсти движения без да се нервирам: вече съм над тези неща, особено когато не съм в цикъл. По пътя обратно към банята чувам с едното ухо – камион приближава нагоре по баира към нашата къща – викам си“ Е, не! Пак отървахме боклуците!“ Тук в Германия на определени дати си вадим сами съответните кошове извън дворовете, за да бъдат изхвърлени. Изхвърчавам като тапа на шампанско по пижама навън и отварям запъхтяна дворната врата.  – Добро утро! Вие от кои сте? , запитвам и още не получила отговор отърчавам до изтегля печелившия кош(те са 4 различни)– Рестмюл! Давай по-бързо, че нямаме време!– Да, да, ей сегичка.  Успях да го дотътря до пред портата. Първата битка за деня е спечелена. Симпатиковата ми система вече се е активирала на макс, сърцето ми от да бързам ще изскочи. Ама, ай е изскочило – ай е замръзнало! Има – няма 2 градуса беше заранта. Дотук добре. Ох, сега вече да се приготвя на спокойствие за работа! Кой каза спокойствие? Това го няма във вашия хороскоп, госпожа!Отварям да вляза – Ц! Заключила съм се навън. Ами сега?! Мъжът ми го няма, децата още спят. Грабвам туй дето обръщам наденичките с него на барбекюто, че е по-дългичко и газ отзад на прозореца на спалнята. Обаче той е на високо, нямам стълба, нямам нищо. Започвам да подскачам като кенгуро и да чукам. Скачам, чукам, викам. Комшиите от отсрещните къщи се събудиха, моите хора спят. При поредния скок забелязах как Радо ме гледа с полуотворени очи, нещо се поослуша и се зави още по-дебело през глава. Викам си „Край! Загубена съм! Ще си умра от студ като куче тука навън пред къщата. Ти, остави дето ще умра от студ, ами ще се напикая и ще замръзна, няма да мога да отида на работа, а днес трябва да си предам доклада.“ Хеле, събуди се детето, отвори ми, спасена съм.Влязох, докато се поразмразя погледнах да видя колко е часа – гледам писали родителите в уотсап групата на детската градина, че днес градина няма да има, щото се изпоразболели повечето учителки. Ами сега! Неговото другарче болно, не може да иде у тях, какво да правя – ще го взема с мен на работа.  Преоблякох се, сложих едно червило на посинелите си устни и започнах да правя закуска. Приготвих багаж като че ще ходим на почивка поне за три дена. Викам на Радо:“ Вземи си раницата, мамо, и си сложи някои играчки, книжки, каквото сметнеш за необходимо, че работа ни чака. Грабва той трите възможно най-огромни книги с дебели корици и почва да ги тика в раницата. Опулвам ей такива очи и се опитвам да го коригирам: „Е, не е нужно да вземаш тия големите книги, нямаме толкова място!Все едно го казах на хладилника.“ А, мамо, вика, книгите са ми ценни. Ще дойдат с мен!“ Айде, почна да ме цитира и то. Не можеш да го из манипулираш това същество по никакъв начин, щом си науми, че е прав – край! Потегляме. На гърба ми една раница, в едната ръка торба с храна и напитки, в другата лаптопа, в зъбите ми транспортната ми чаша с гореща вода, с едното око стискам ключовете за вкъщи, с другото – ключа за колата. И как казах на детето да си сложи шапката още не мога да си обясня.  Пристигаме на работа с надеждата да го скатая някъде в офиса ми(знаех, че днес съм сама) и да си играе кротко до края на работното време – всички възможни шефове и координатори от всички филиали обаче се оказаха точно днес на линия. Поех дълбоко въздух и влязох във фирмата като Краля-Слънце. Реших, че при форсмажорни обстоятелства не би следвало да има проблем. И нямаше наистина. Така радушно го приеха всички, че даже и не го видях цял следобед. Колегите го бяха приютили, бяха му предложили от пиле мляко плюс игри на компютър. Нашия си беше събул обувките и тичаше от офис в офис като у дома си. На тръгване шефката ми му вика“ Чао, Радо!“ ,а той:“ Чао, Таня, до утре!“ А, работа днес да ти види окото – като за целия китайски народ! Работя до 16.00. Бързаме да се приберем, че от 17.00ч работя на частно. По пътя се обаждам на големия син, да разтвори прозорците в моя кабинет, да запали ароматната свещ, да ми напълни новата кофа с вода, та да мога да превърна кучкарника в приветливо място за работа с хора. Нещата се получиха, добре се координирахме. Докато ми дойде клиента бях почистила и дезинфекцирала, изпекла една пица, бях сменила първата вода на боба, който накиснах снощи и го сложих да ври. Като свърших с клиента нахраних и разходихме Горан, бях си забравила кесийките за акита. А той точно на моста я свърши. Та, ходих да кърша клонки и го заметох от моста направо в Рейн. След това пазарувах – бях си вземала само 20 Евро. Сметката ми направи 21,70. На тезгяха бакалина заедно с един усмихнат циганин си пиеха доволно биричката , бяха си резнали и мезенце на една овална дъскичка. Аз понечих да върна едно две неща, че да се вместя в моите 20 Евро. Но циганина, който вече беше почерпил Радо с два шоколадови бонбона

“ Безупречната репутация е първата необходимост за измамника.”Aгата Кристи В самолета съм. Дават указания, че пушенето на борда е забранено. Даже и в тоалетните! До мен седи мъж, на средна възраст, прилично облечен, от цигански произход и лукаво ме поглежда заявявайки: – „Е, ай ся, два часа да няма човек къде да запали една цигара!“Леко обезпокоена от вероятността да прекрачи забраната, му отвръщам тактично съучастнически, повдигайки рамене:– „Няма как! Има датчици навсякъде!“ Имаше нещо особено във физиономията на този човек: очите му бяха мътно тъмни, но ведри. Лицето му, стойката му излъчваха уравновесеност и спокойствие. Но не беше от онова спокойствие, присъщо на мъдрец. Макар, че впоследствие научих, че животът много му е взел, но и много му е дал. И той беше благодарен за това. По-късно разбрах, че за да упражнява „ професията”, която си е избрал спокойното излъчване беше задължителен елемент от репертоара му. Заговорихме се. Не помня вече кой кого, но разговорът отпочна съвсем спонтанно. Попитах какво го води към Франкфурт. Поводът бил първото състезание по плуване в живота на малкия му син. Бях меко казано впечатлена от сантимента, който вложи в изказването си.– „Един баща трябва задължително да присъства на такива събития. Децата трябва да усещат, че баща им е винаги зад гърба им във важните за тях моменти. Да го виждат как им се радва, как подскача и как вика за тях.“– „Аз – продължи той – съм разведен. Жената и децата живеят в Германия, но аз ги посещавам отвреме навреме. Плащам им издръжка. Не ги оставям. Иначе си имам и друга жена – една млада рускиня, знайш ли к’ва е хубава? „– „А деца имаш ли от нея?“ – полюбопитствах аз.– „А-а, не! Тя учи още, как?! Има време. Тя иска, ама аз й викам:” Не, първо трябва да се изучиш и тогава ще ти направя колкото искаш. Деца и борчове, нали знайш, лесно се правят.“ Чувство за отговорност, елементарни сметки затова кога и защо се правят деца! Еми, не беше характерно за хората от това малцинство, сега! Бях приятно впечатлена, признавам си. Интересно ми беше с какво се занимава, как изкарва прехраната си.– „Измамник съм!“ – ми отговори веднага, без да се смущава. Сякаш това беше най-разпространената професия в днешно време.Опитах се да разсеям появилата се по лицето ми емоция. Не исках да съдя. Но исках да бръкна по-надълбоко. Интересна ми беше тази комбинация: грижовен родител с професия „измамник”.– „Кого мамиш?“ – директно забих следващия си въпрос– „Алчните“ – отвърна ми той без да се замисля.  И ми заразказва цялата схема, по която работи. Иска ми се да предам дословно всички тънкости на паричните измами, в които бях „посветена”. Но бях толкова захласната да наблюдавам как цялото му тяло „говореше“, че си спомням само откъслечни моменти – как например в пачката с пари се слагали на определно място фалшиви банкноти и след това имало тънкост при броенето пред клиента, така че той да вижда само онова, което иска да види – истински евро, долари, лири.– „Има много алчни хора – каза той,- ламтят за пари. Искат от минимална разлика в курсовете на валутата да спечелят много. Ей, затуй съм станал толкова добър!“ Слушах го внимателно през цялото време и долавях някаква сладка ирония, с която говори за „клиентите” си. Сякаш той самият беше вече минал по този път и сега се намира от другата страна на реката.  Хрумна ми, че мога да се възползвам от факта, че до мен седи човек, през чиито ръце на ден минаваха по „хиляди евра”, както той се изрази. Бях забравила да си скатая резервни и имах у мен само български лева. А трябваше някакси да се прибера от летището до вкъщи.– „А на мен можеш ли да ми обмениш 40 лв., че съм забравила да си оставя………… ?“– „Разбира се, само толкова ли ти трябват?“ – ме прекъсна той докато се обяснявах като ученичка без домашно.  Придобих и съответното миловидно изражение, като че ли трябваше да топя ледове. Бързо се опомних, че подобни похвати могат да имат съвсем различен ефект, ако не се ползват по предназначение. Нямаше нужда да изглеждам „в нужда” точно пред човек като него. Беше му в кръвта да си вади пачката и да търгува.  Измамникът изтегли като лотариен фиш едни 20 Евро от тестето с пари из от вътрешния му джоб.– „Хей, да не са фалшиви?“ – усъмних се аз, макар че въпросът ми излезе по-скоро като майтап.Той ме погледна дяволито и отвърна:– „Нали се сещаш, за толкова малко не си струва да те мамя. Пък и ми се виждаш свястна. „Стана ми интересно по какъв критерии определя кой е свестен и кой не е и задълбах:– „Защо така реши? Не ме познаваш изобщо.“– „Веднага ти отговарям“ – отвърна циганина и посочи, надигайки се от мястото си, почти всички пасажери без да се смущава ни най-малко.– „Виж ги хубаво, – каза – никой от тези физиономии няма да заговори човек като мен. Ти обаче……си друга. Сякаш си от нашите.“Сега ще те науча даже как да разпознаваш истинските от фалшивите пари. И докато ми говореше взе обратно от ръката ми банкнотата, смачка я здраво с една ръка и я пусна на празната седалка помежду ни.– „Виждаш ли? „– посочи бавно разгъващите й се краища. Напънах се да видя това, на което ми беше обърнато внимание, но явно не долавях нищо особено и го погледнах недоумяващо.– „Е, и?“– „Истинската банкнота като я смачкаш тя се разтваря лека полека обратно. Гъвкава е. На, пипни, усещаш ли хартията? Жива е! А фалшивите – те си остават смачкани. „„Досущ като при хората!“- помислих си аз.Трябваше да му повярвам. Нямах особено голям избор ако исках да се прибера с някакъв обществен транспорт.После се отприщи да ми разказва за допълнителните си занимания и на какво го научил живота.– „Да ти кажа честно, много неща са ми минали през ръцете: и наркотици и проститутки и по затвори съм лежал, почти в цяла Европа. Сега обаче я давам по-кротко.“За опита му с проституцията само ще спомена, че не се посвени да ми предложи „доходна” работа в бранша. Обеща ми дори да

Тия дни ми беше много депресарско. Един мрак ме беше погълнал, едни минали чувства, изчерпали свежестта си, се утаяваха още в и без това тревожния ми стомах. И докато се чудех на какво или на кого да припиша цялата тази световна мъка, която ме беше налегнала – дали на пълнолунието, дали на някоя ретроградна планета или пък на мазохистичното в характера ми – реших да изляза да си купя онази пола, която стои и ме чака от един месец в любимия ми индийски магазин.Отидох, пробвах, залепна ми. Платих я, побъбрих си малко със собственика на магазинчето за положението с безумните мерки, убиващи лека полека малките търговци и излязох. Наближаваше 18.00 ч.. Тъмна , влажна и студена вечер. Магазините по главната на Бинген започваха да затварят. Бях се запътила вече към колата, когато минах покрай едно шивашко ателие, което все още светеше. Надникнах през витрината и видях, че някой работи. А така ми трябваше да ми зашият ръкава на зимното яке, който се беше разпорил по шева! В Германия услугите са много скъпи, по принцип, и понякога е по-добре да си купиш нещо ново отколкото да поправяш старо. Викам си – не, ще вляза да попитам поне. Посрещна ме погледа на един благ, спокоен и усмихнат човек зад шевната машина. Излъчването му беше по-скоро на южняк, но в никакъв случай на немец. После усетих по езика, че е турчин. Посочих му какъв ми е проблема, а той директно ми каза: „А, събличай го! Ей, сега ще го оправим!“ Ох, как се зарадвах! Ама така спонтанно никой не ми реагира тук, бе хора! То, аман от термини, уговорки, чакане със седмици, сухарско отношение! Питам го все пак колко ще ми струва, че нямах много в кеш, а той ми отвръща шегувайки се:“ Е , няма да е повече от 100 Евро!“ Аз обаче, за да се застраховам му викам: „ Имам само 10тина Евро кеш. Ако такова ,….да прескоча до автомата“ Човекът усети напрежението ми и понеже забеляза, че и аз не съм тукашна ме попита откъде съм. Викам му :“ От България.“ Сякаш му казах: От там откъдето си ти, оттам идвам и аз .И се почна едно „Ооо, комшу! Мара ба! Как живееш тук, семейството ти тук ли е, работа имаш ли?“ „Виж, каза, ей това са мойте внуци!“ и ми показва гордо телефона си. Водеше тъкмо онлайн разговор с камера. Накара ги даже да ми помахат за здравей. Помахах и аз на тези непознати дечица. „Хубави деца“, викам му, „семейството е важно, хубаво е, че се търсите.“ Разменихме още няколко думи за работата, за моето семейство, за моите деца и накрая, когато беше готов, го попитах колко му дължа. „А, не!, вика, „ Нищо не ми дължиш, малка работа!“ А аз на свой ред: „ Е не, ето ..поне за кафе!“ Не пожела дори и тях да вземе и ми бутна ръката да си прибирам парите. Излишно е пак да казвам,че такова отношение рядко се среща по тез географски ширини. Внезапно в мен се събуди онази моя заспала, скована от много мислене напоследък, артистична дружка и му викам:“ Добре тогава. Ще ти изпея една песен на твоя роден език.“ И му запях една стара турска песен, с която неведнъж съм умилявала по-възрастните турци. Последният път, когато я пях беше на шофьора на едно такси в Истанбул, преди 15 години сигурно. „Амааан, не бях я чувал от мнооого години, но я знам, вика. Моля те, изпей ми я пак!“ Очите му блестяха от радост. Слушаше с широко отворена уста. Явно емоцията, която съм вложила е поприкрила липсата ми на певчески талант. Асистентката му, дребна, симпатична китайка, която почистваше някакви конци отсреща се обърна и отбеляза усмихнато:“ Ох, много хубаво настроение докарахте!“ Благодарих за услугата и си тръгнах със зашит ръкав срещу една песен от сърце. Понякога никакви техники и методи не могат да те извадят от Дълбокото на собствената ти Дупка. Понякога нито мъдри слова, нито безконечни медитации, нито безброй часове, прекарани в пост и молитва са в състояние да те върнат към Себе си, към Извора в теб. На това е способен само Той – живият Живот. Някои го наричаме и Бог! Абсолютно Доверие в Битието!