Преди няколко седмици участвам в една онлайн дискусия относно…не помня вече какво, но и в случая не темата беше нещото, което се запечата в главата ми, а по-скоро начина, по който потече разговора между една жена и мен. 

Беше написала в отговор на друга жена риторично поднесено „ Знаете кога осите жилят най-силно?!“. Аз до момента бях само страничен наблюдател. Но след пускането на този коментар ми се събуди любознателността, тъй като това изречение беше ползвано като метафора, за да обяснят завоалирано нещо, което нямаше нищо общо с тия насекоми. Реших да се включа с едно наивно „Кога? Аз незнам.“, като за да се предпазя от подозрение в ирония добавих и едно емотиконче с опулени незнаещи очи. Това лято имахме много оси при нас и на мен наистина ми беше интересно да разбера кога осите жилят най-силно.

Нивото на дискусията не предполагаше да падне до подобни първични и елементарни въпроси, дискредитиращи интелекта на питащия към темата. И моето „незнам“ стана веднага трън в очите на въпросната жена. 

-„А знаете ли, че отрицаелната частица „не“ пред глагол се пише отделно – напр. не знам, не искам, а се слива с прилагателното, напр. немощен, неразумен, неук….Бъдете благословена, приятен ден!“ 

Еейй, туй последното прилагателно ме удари право в емоциите! Зачервих веднага гребена. Викам си „Ей, сега ще видиш ти кога жилят най-силно осите!“

Междувременно аз вече бях получила отговор от друга жена, участваща в дискусията ясно, точно и конкренто – та, жилели, когато „са притиснати“ към стената и е застрашено съществуванието им, инстинкт за оцеляване.

Такаа, обаче аз какво да правя сега с тоя зачервен гребен?! Викам си „Сега ако й вляза в тона ще станем на кълбо, ще се понакълвем, ще си пооскубим перата и после кой откъде е.“ Не ме удовлетворява, твърде първично. Не че не обичам някои първичности, но от известно време съм в ниския регистър на гамата и плувам по дъното в общи линии.

Заложих на честен, прям и леко дистанциран отговор, който нито смекчаваше, нито раздуваше нещата, но пък ясно показваше, че ми беше понастъпала границата.

– Да, права сте! – отвърнах – Но какво от това?! Сбъркала съм. Друг ми беше обаче въпроса. От подобна на вашата реакция остава само едно леко неприятно усещане и в крайна сметка нищо научено по темата. Добре, че има хора като …еди коя си, които са благосклонни към „незнаещите“ та не им се налага да замазват с фалшиви благословии и безполезни учтивости.“
Жената явно се поопомни и усетих веднага смяна на тона.

– Наистина ли не знаехте кога осите жилят най-силно или питахте иронично?Предполагам че е останало усещане, по-малко неприятно от ужилването на оса все пак, но ако на тази цена вече не сливате отрицателните частици с глаголите на родния си език,(айде, пак ме почна!, помислих си, сигурно е даскалица!) може би ще си е заслужавало. Всички се учим най-добре от грешките си, а понякога трябва и някой да ни ги посочи. Иначе най-лесно е да си мълчим.

Не ми се спореше никак. Имаше време, когато вярвах, че в спора се ражда истината. Това време отмина отдавна. Исках просто да й споделя нещо от личен опит.

– Наистина не знаех. Ирония няма никаква. Вероятно си е Ваша проекция, продължих аз. Затова и оставих емотиконче с незнаещи очи. Но ще ви споделя – просто гледам да не пропускам всеки миг, в който усетя, че не знам и да си го казвам. А темата ме заинтригува. Животът ме научи през годините, че е важно освен да знаеш и да можеш да си признаваш, че не знаеш – съответно да попиташ или да помолиш за помощ, когато ти е нужно. Това сне много напрежение и тревожност от мен. А що се отнася до грешките – продължих да се разголвам – аз лично нося също много даскалско в мен и веднага разпознах назидателния тон. На хора като мен не им влиза нищо в главата по този начин. Липсваше ми малко повече сърцатост в иначе добре описаната забележка. Благодаря! Всичко добро!

И тук вече крепостта падна. Последва един голям вдигнат палец от нейна страна и последният й коментар беше:
– Съжалявам за липсата на сърцатост, права сте. С бъбречна криза съм и явно нещо негативно ме е довело до тази интерпретация, а и всички допускаме грешката първо изобщо да си позволяваме да съдим, а второ да съдим за другите по себе си. С най-хубави пожелания, наистина.

Пожелах и аз на свой ред бързо оздравяване и разговора ни приключи по човешки с достойнство, със заявени граници, научен урок по граматика и удовлетворението, че водната стихия в мен си бе свършила работата. Острият камък беше загладен.

„Не се оставяй хората да те въвлекат в тяхната буря, покани ги в твоя покой“, Eлеазар Хараш