Неспокойно, вечно подвижно и провокиращо поезия, морето тази сутрин съществуваше само за мен. Присвоих си го, ей така, за да осоля манджата, която къкреше в главата ми.

Вървях си бавно по брега. Вятърът се заиграваше със сгъстените ми от влагата къдрици, слънцето ме караше да бърча вежди и вдълбаваше бръчките ми още по-безмилостно, сякаш се надпреварваше с времето кой по-невъзвратимо ще ме бележи. А водата – топла и мека, като ръце на девойка – умиваше нежно краката ми.

Сама съм. Хора има наоколо, но аз съм сама. Пристъпвам все по-бавно и усещам как по-едрите песъчинки масажират с финес ходилата ми.

В главата ми рядко е тихо и трудно се вглъбявам ако не съм посърнала от мъка, но в този ден бях лишена от всякакви грижи, мислите ми се брояха на пръсти и се подчиняваха безропотно на намерението ми да си отпочивам. Движеха се бавно, ясно и всички в една посока. Скоро почувствах как съзнанието ми започна по естествен начин да се разширява.

Незнайно откъде и защо ми изплуваха следните ритуални реплики:
„Съчетахте ли се?
– Съчетахме се.
– Съчетахте ли се?
– Съчетахме се.“ И тъй – три пъти, както при Светото Кръщение, където ни потапят във вода, за да се очистим от първородния грях, да излезем нови човеци и да се посветим в служба на Спасителя.

В този миг се появиха образите на всички мои прабаби и прадядовци, на всички жени и мъже в рода ми, които някога са се обичали, вричали са се един на друг, обещавали са си вечността, държали са се ръка за ръка на хорото, деца са раждали, къщи са строили, нивите от сутрин до здрач са си работили….погледах ги, притаила дъх, исках така да ги запомня, да ги разпитам: „ Вие служихте ли Му? Вас кой ви научи така да се обичате, да делите хляба си цял живот заедно, да понасяте болки и несгоди пак заедно, да кърпите всичко скъсано, да поправяте всичко счупено…бабо, дядо? Кажете! Пък, знаете ли? В сегашния свят хората бързо си омръзват, много умуват, вечно пресмятат, делят, и искат, искат, искат…. и туй, дет‘ не могат да го носят и него искат.

Не може ли да сме като морето и брега, като водата и земята, бабо – вечно заедно, но не постоянно?
Жената – Вода да се разлива и отпуска нежно в прегръдките на Мъжа – Брега – да го освежава, да го охлажда, да го напоява, да го осолява, да му носи дарове. А когато е тъжна, уморена и неразбрана да се оттегля смирено в своя свят, както отливът на морето се прибира следвайки естествената цикличност на своята природа. И отново в мига, в който е готова да се превърне в приливна вълна да залее любимия си с топла, влажна и пълна с бисери Любов.

А Мъжа- Брега да е все там, на мястото си, могъщ и устойчив, пълен със Слънце, пълен с Живот, приемащ неизбежните изменения, оформени във времето, вследствие на общуването му с Жената – Вода. Да можеш да лежиш отгоре му, да потъваш в него, да се заравяш в топлите му пясъци, да се облягаш на скалистите му части, да ти е пристан, да не можеш без него.

Не може ли, бабо?
…………………………………………

„И тя го обичала с такава отдаденост, в която имало достатъчно простота, че да направи любовта й пламенна и силна“.