В един ранен следобед от последните декемврийски дни на отминалата година реших да се възползвам оптимално от малкото време, в което щях да остана сама вкъщи, взех си шапката и излязох. На портичката се засякох с комшийката с кученцето. Взеха си го преди два месеца – пораснало кутрето, помислих си, вече лае като хората! Наведох се да го помилвам – не можех да пропусна удоволствието от докосването на влажен кучешки нос и радостта да те покатерят кучешки лапи. Моята господарка, котката ми, има съвсем други представи за споделена радост, пък и не й влиза в природата да ме кара да се чувствам като Бог.

Пресякох двата декара лозе зад къщата ни и ето ме там, където си храня Душата най-редовно – Гората. Навлизам тихо и бавно, сякаш пристъпвам в храм. Вървя си по същата пътека, по която се разхождам почти всеки ден. Обичайните маршрути ми дават спокойствие след натоварена работа.. Забила съм поглед в покритата с влажни листа земя и сякаш започвам да се сбогувам лека полека с всичките си тревожни мисли. Те не обичат да идват тук. Не им понася чистия въздух. Задушават се в него. Дразнят се от птичите песни – заглушавали ги. Пускам вии, вървете си, капризници!

Него ден си бях оставила телефона нарочно у дома. Ограничих достъпа до мен и увеличих моментално до Себе си. В този момент, докато изпитвах нещо средно между лека абстиненция от липсата на wi-fi-я и мощно задоволство, че съм се разделила от тази джаджа, надигнах глава нагоре и що да видя: хиляди малки капчици, наредени като стъклени мъниста, като малки светещи лампички по оголелите клони на дърветата. Ами, да! Вчера беше валяло. Дъждът се бе погрижил да украси с капкови гирлянди всички дървета. Дали гората знаеше, че наближава Коледа?

Как сега да ви кажа какви звуци започнах да издавам на мига, като не е за разправяне?! Добре, че нямаше никого наоколо, та успях да смутя само две настръхнали врабчета.

Виждали ли сте как котка приближава бебешко кошче, за да види какво същество са довели в къщата? Ще ви кажа: съвсем бавно и плахо, без да опира лапички в него почти, като проточва косматата си шия, за да надникне едвам-едвам и да подушка новия живот.
Е, те така, струва ми се изглеждах и аз като реших, че искам да видя капките от близо. И не само да ги видя, ами и да ги усетя. Навдигнах се на пръсти и приближих носа си към един по-близък клон отрупан с водни мъниста. Прицелих се към едно от тях, без да пипам с ръце. Доигра ми се с тази капчица. Докоснах я с върха на носа си и тя се приплъзна грацилно по него. Хей, гъделичкаш ме! Очите ми се опитваха да я следват събирайки се почти в една точка. В този момент си помислих:“ Ама колко е жилава само, изобщо не се разлива!“ Стоя си цяла така доста време. Започнах да си навеждам леко главата встрани, сякаш за да я изпитам колко още ще се задържи на носа ми. Търкаляше се ту на ляво, ту на дясно. Сега тя си играеше с мен. Ръцете чакаха нетърпеливо да им позволя да се включат.Но, не! Това си беше между носа ми и водното мънисто. Минаха няколко минути и носа започна леко да ме досърбява. Не можех да повярвам, че една нищо и никаква дъждовна капка е по-устойчива от мен. В тоз миг устата ми се отвори широко , аз си показах езика навън и облизах игриво тази малка частичка от Океана. Играта се повтори още няколко пъти и в мен бълбукаха вече няколко гирлянди от водни капчици.

Времето го нямаше. Мен ме нямаше.Нямаше и следа от тревожните мисли. Боже, то нямаше никакви мисли! 

Някой знае ли, кога ще вали отново?