Ставам тази сутрин в 6 и като всяка сутрин от един месец насам се отправям полубудна, с гуреливи още очи към банята, не за друго – а за да взема кофата и парцала и да отида да изчистя на онова животно, дето иначе толкова много обичам. Водил бил класацията за едно от най-умните кучета, си мисли сънената ми глава. Мхм! Щял бил да ходи редом до мене без повод, да ни пазел. Добрееее! Имаме сделка. Ще му чистя тогава…пък и като не съм станала в 3 през нощта, когато ла и драска!

Горан ми се радва, скача отгоре ми, хапе ме – водят го, че било нормално хапането на тази възраст…..Абе, баш си ме вижда като голям ходещ кокал, ама нейсе.

Отварям вратата на кабинета ми, там сме го подслонили засега, и ме лъхва на три локви урина и едно лайно. Почиствам ги с две-три отработени чевръсти движения без да се нервирам: вече съм над тези неща, особено когато не съм в цикъл. По пътя обратно към банята чувам с едното ухо – камион приближава нагоре по баира към нашата къща – викам си“ Е, не! Пак отървахме боклуците!“ Тук в Германия на определени дати си вадим сами съответните кошове извън дворовете, за да бъдат изхвърлени. Изхвърчавам като тапа на шампанско по пижама навън и отварям запъхтяна дворната врата. 

– Добро утро! Вие от кои сте? , запитвам и още не получила отговор отърчавам до изтегля печелившия кош(те са 4 различни)
– Рестмюл! Давай по-бързо, че нямаме време!
– Да, да, ей сегичка. 

Успях да го дотътря до пред портата. Първата битка за деня е спечелена. Симпатиковата ми система вече се е активирала на макс, сърцето ми от да бързам ще изскочи. Ама, ай е изскочило – ай е замръзнало! Има – няма 2 градуса беше заранта.

Дотук добре. Ох, сега вече да се приготвя на спокойствие за работа! Кой каза спокойствие? Това го няма във вашия хороскоп, госпожа!
Отварям да вляза – Ц! Заключила съм се навън. Ами сега?! Мъжът ми го няма, децата още спят. Грабвам туй дето обръщам наденичките с него на барбекюто, че е по-дългичко и газ отзад на прозореца на спалнята. Обаче той е на високо, нямам стълба, нямам нищо. Започвам да подскачам като кенгуро и да чукам. Скачам, чукам, викам. Комшиите от отсрещните къщи се събудиха, моите хора спят. При поредния скок забелязах как Радо ме гледа с полуотворени очи, нещо се поослуша и се зави още по-дебело през глава. Викам си „Край! Загубена съм! Ще си умра от студ като куче тука навън пред къщата. Ти, остави дето ще умра от студ, ами ще се напикая и ще замръзна, няма да мога да отида на работа, а днес трябва да си предам доклада.“ Хеле, събуди се детето, отвори ми, спасена съм.
Влязох, докато се поразмразя погледнах да видя колко е часа – гледам писали родителите в уотсап групата на детската градина, че днес градина няма да има, щото се изпоразболели повечето учителки. Ами сега! Неговото другарче болно, не може да иде у тях, какво да правя – ще го взема с мен на работа. 

Преоблякох се, сложих едно червило на посинелите си устни и започнах да правя закуска. Приготвих багаж като че ще ходим на почивка поне за три дена. Викам на Радо:“ Вземи си раницата, мамо, и си сложи някои играчки, книжки, каквото сметнеш за необходимо, че работа ни чака. Грабва той трите възможно най-огромни книги с дебели корици и почва да ги тика в раницата. Опулвам ей такива очи и се опитвам да го коригирам: „Е, не е нужно да вземаш тия големите книги, нямаме толкова място!
Все едно го казах на хладилника.“ А, мамо, вика, книгите са ми ценни. Ще дойдат с мен!“ Айде, почна да ме цитира и то. Не можеш да го из манипулираш това същество по никакъв начин, щом си науми, че е прав – край!

Потегляме. На гърба ми една раница, в едната ръка торба с храна и напитки, в другата лаптопа, в зъбите ми транспортната ми чаша с гореща вода, с едното око стискам ключовете за вкъщи, с другото – ключа за колата. И как казах на детето да си сложи шапката още не мога да си обясня. 

Пристигаме на работа с надеждата да го скатая някъде в офиса ми(знаех, че днес съм сама) и да си играе кротко до края на работното време – всички възможни шефове и координатори от всички филиали обаче се оказаха точно днес на линия.

Поех дълбоко въздух и влязох във фирмата като Краля-Слънце. Реших, че при форсмажорни обстоятелства не би следвало да има проблем. И нямаше наистина. Така радушно го приеха всички, че даже и не го видях цял следобед. Колегите го бяха приютили, бяха му предложили от пиле мляко плюс игри на компютър. Нашия си беше събул обувките и тичаше от офис в офис като у дома си. На тръгване шефката ми му вика“ Чао, Радо!“ ,а той:“ Чао, Таня, до утре!“ А, работа днес да ти види окото – като за целия китайски народ!

Работя до 16.00. Бързаме да се приберем, че от 17.00ч работя на частно. По пътя се обаждам на големия син, да разтвори прозорците в моя кабинет, да запали ароматната свещ, да ми напълни новата кофа с вода, та да мога да превърна кучкарника в приветливо място за работа с хора.

Нещата се получиха, добре се координирахме. Докато ми дойде клиента бях почистила и дезинфекцирала, изпекла една пица, бях сменила първата вода на боба, който накиснах снощи и го сложих да ври. Като свърших с клиента нахраних и разходихме Горан, бях си забравила кесийките за акита. А той точно на моста я свърши. Та, ходих да кърша клонки и го заметох от моста направо в Рейн.

След това пазарувах – бях си вземала само 20 Евро. Сметката ми направи 21,70. На тезгяха бакалина заедно с един усмихнат циганин си пиеха доволно биричката , бяха си резнали и мезенце на една овална дъскичка. Аз понечих да върна едно две неща, че да се вместя в моите 20 Евро. Но циганина, който вече беше почерпил Радо с два шоколадови бонбона настоя да ми доплати. Викам му:“ Добре. Аз идвам редовно тук, ще ти ги оставя при бакалина, той ще ти ги даде.“ Абе, не се притеснявай, вика. Нъл за туй сме хора, да си помагаме.“ Е, как да кажа после, че не ме обича Живота!

Върнахме се вкъщи, досготвих боба, опекох едни кюфтета, пуснах една пералня и седнах да изпия една чаша вино. Междувременно говорих и с две приятелки по телефона, гушках и си играх с котката. И в 20.30 ч вече сърцето ми викаше“ Вземи си едно мента, глог и валериана и легни се наспи като хората!“

Малко по-късно:“ Не, седни и го разкажи! Със сигурност не си сама и има още много посестрими като теб – уморени, изтощени, на ръба на силите си, но следващи мечтите си.“

И все пак – един пълен работен ден може да е пълен не само със задължения и неприятности. Пълен е и с радост, и с благодарност, и с хора, които помагат, и с комични ситуации и в крайна сметка с каквото изберем с това ще ни е пълно.