В самолета съм. Дават указания, че пушенето на борда е забранено. Даже и в тоалетните! До мен седи мъж, на средна възраст, прилично облечен, от цигански произход и лукаво ме поглежда заявявайки:

– „Е, ай ся, два часа да няма човек къде да запали една цигара!“
Леко обезпокоена от вероятността да прекрачи забраната, му отвръщам тактично съучастнически, повдигайки рамене:
– „Няма как! Има датчици навсякъде!“

Имаше нещо особено във физиономията на този човек: очите му бяха мътно тъмни, но ведри. Лицето му, стойката му излъчваха уравновесеност и спокойствие. Но не беше от онова спокойствие, присъщо на мъдрец. Макар, че впоследствие научих, че животът много му е взел, но и много му е дал. И той беше благодарен за това.

По-късно разбрах, че за да упражнява „ професията”, която си е избрал спокойното излъчване беше задължителен елемент от репертоара му.

Заговорихме се. Не помня вече кой кого, но разговорът отпочна съвсем спонтанно. Попитах какво го води към Франкфурт. Поводът бил първото състезание по плуване в живота на малкия му син. Бях меко казано впечатлена от сантимента, който вложи в изказването си.
– „Един баща трябва задължително да присъства на такива събития. Децата трябва да усещат, че баща им е винаги зад гърба им във важните за тях моменти. Да го виждат как им се радва, как подскача и как вика за тях.“
– „Аз – продължи той – съм разведен. Жената и децата живеят в Германия, но аз ги посещавам отвреме навреме. Плащам им издръжка. Не ги оставям. Иначе си имам и друга жена – една млада рускиня, знайш ли к’ва е хубава? „
– „А деца имаш ли от нея?“ – полюбопитствах аз.
– „А-а, не! Тя учи още, как?! Има време. Тя иска, ама аз й викам:” Не, първо трябва да се изучиш и тогава ще ти направя колкото искаш. Деца и борчове, нали знайш, лесно се правят.“

Чувство за отговорност, елементарни сметки затова кога и защо се правят деца! Еми, не беше характерно за хората от това малцинство, сега! Бях приятно впечатлена, признавам си.

Интересно ми беше с какво се занимава, как изкарва прехраната си.
– „Измамник съм!“ – ми отговори веднага, без да се смущава. Сякаш това беше най-разпространената професия в днешно време.
Опитах се да разсеям появилата се по лицето ми емоция. Не исках да съдя. Но исках да бръкна по-надълбоко. Интересна ми беше тази комбинация: грижовен родител с професия „измамник”.
– „Кого мамиш?“ – директно забих следващия си въпрос
– „Алчните“ – отвърна ми той без да се замисля. 

И ми заразказва цялата схема, по която работи. Иска ми се да предам дословно всички тънкости на паричните измами, в които бях „посветена”. Но бях толкова захласната да наблюдавам как цялото му тяло „говореше“, че си спомням само откъслечни моменти – как например в пачката с пари се слагали на определно място фалшиви банкноти и след това имало тънкост при броенето пред клиента, така че той да вижда само онова, което иска да види – истински евро, долари, лири.
– „Има много алчни хора – каза той,- ламтят за пари. Искат от минимална разлика в курсовете на валутата да спечелят много. Ей, затуй съм станал толкова добър!“

Слушах го внимателно през цялото време и долавях някаква сладка ирония, с която говори за „клиентите” си. Сякаш той самият беше вече минал по този път и сега се намира от другата страна на реката. 

Хрумна ми, че мога да се възползвам от факта, че до мен седи човек, през чиито ръце на ден минаваха по „хиляди евра”, както той се изрази. Бях забравила да си скатая резервни и имах у мен само български лева. А трябваше някакси да се прибера от летището до вкъщи.
– „А на мен можеш ли да ми обмениш 40 лв., че съм забравила да си оставя………… ?“
– „Разбира се, само толкова ли ти трябват?“ – ме прекъсна той докато се обяснявах като ученичка без домашно. 

Придобих и съответното миловидно изражение, като че ли трябваше да топя ледове. Бързо се опомних, че подобни похвати могат да имат съвсем различен ефект, ако не се ползват по предназначение. Нямаше нужда да изглеждам „в нужда” точно пред човек като него. Беше му в кръвта да си вади пачката и да търгува. 

Измамникът изтегли като лотариен фиш едни 20 Евро от тестето с пари из от вътрешния му джоб.
– „Хей, да не са фалшиви?“ – усъмних се аз, макар че въпросът ми излезе по-скоро като майтап.
Той ме погледна дяволито и отвърна:
– „Нали се сещаш, за толкова малко не си струва да те мамя. Пък и ми се виждаш свястна. „
Стана ми интересно по какъв критерии определя кой е свестен и кой не е и задълбах:
– „Защо така реши? Не ме познаваш изобщо.“
– „Веднага ти отговарям“ – отвърна циганина и посочи, надигайки се от мястото си, почти всички пасажери без да се смущава ни най-малко.
– „Виж ги хубаво, – каза – никой от тези физиономии няма да заговори човек като мен. Ти обаче……си друга. Сякаш си от нашите.“
Сега ще те науча даже как да разпознаваш истинските от фалшивите пари.

И докато ми говореше взе обратно от ръката ми банкнотата, смачка я здраво с една ръка и я пусна на празната седалка помежду ни.
– „Виждаш ли? „– посочи бавно разгъващите й се краища. Напънах се да видя това, на което ми беше обърнато внимание, но явно не долавях нищо особено и го погледнах недоумяващо.
– „Е, и?“
– „Истинската банкнота като я смачкаш тя се разтваря лека полека обратно. Гъвкава е. На, пипни, усещаш ли хартията? Жива е! А фалшивите – те си остават смачкани. „
„Досущ като при хората!“- помислих си аз.
Трябваше да му повярвам. Нямах особено голям избор ако исках да се прибера с някакъв обществен транспорт.
После се отприщи да ми разказва за допълнителните си занимания и на какво го научил живота.
– „Да ти кажа честно, много неща са ми минали през ръцете: и наркотици и проститутки и по затвори съм лежал, почти в цяла Европа. Сега обаче я давам по-кротко.“
За опита му с проституцията само ще спомена, че не се посвени да ми предложи „доходна” работа в бранша. Обеща ми дори да съм от „скъпите”.
– „За няколко месеца апартамент в София ще си купиш.“ – завербува ме той.
Ех, как ми трябваше жилище точно в столицата! Тъкмо бях започнала едно обучение там. 
– „Ами, благодаря ти за офертата, но аз съм психолог, а сега уча и за психотерапевт. Много ще ми дойде, май, трета работа“ – отвърнах му сериозно, но с усмивка.
– „Аа, аз се чудя през цялото време защо такива въпроси все ми задаваш, също като психоложката в затвора дето бях последно.“
Нищо не отвърнах. Продължих си с въпросите…. като на психоложката от затвора.
– „Как се стигна до наркотиците? Какво те накара да опиташ?“
– „Ами, нали продавах ии….Бях по-млад тогава и да видя що е туй. И тъй лека полека не усетих как почнах да крада пари и от нашите. Слава на Бога, това е минало.“
– „А как успя да се оттървеш?“
– „Заради…. майка ми“ – замисли се той.
„Един път бях отишъл пак да я моля за пари. Като я видях качена на стола, въжето на врата, ще се беси. Аман-заман, майко, моля те , спирам, няма повече!Тогава почнах и лечение. Колко зле съм бил, не е за разправяне. Щях да умирам направо. Шефа ме спаси.“
– „Шефа?“ – учудено повторих.
– „Аз имам само един шеф, ей оня горе – Бог! Всеки ден като стана първата ми работа е да му благодаря, че съм жив и здрав. Друго не ми трябва. Другото – каза – мога да си го купя, да го продам или да си го открадна.“
– „Хм, не ми се вързва нещо вярата ти в Бог и това, което го работиш – провокирах го аз. – Не те ли е страх от възмездие, че Бог ще те накаже за тези ти деяния?“
– „Аа, аз съм си платил. Всичкото дето съм го изстрадал, по затвори, болници, платил съм си. Минало е. Има по-големи грешници от мен, миличка, вервай ми. Туй мойто е кокошкарска работа.“
– „Добре де, продавал си дрога на младежи на възрастта на големия ти син. Кажи ми как би постъпил ако разбереш, че той залита по наркотиции и може да преживее този ад, през който ти си минал?“
– „Е, то беше отдавна. Още си мислих, че всичко е кючек. Виж,-каза- има неща, които не можем да контролираме. Каквото има да става ще стане. Но ако разбера за сина такова нещо – варианта е само един – чупя му краката и си го гледам у дома като инвалид. Това с наркотиците не е шега работа.“

Трябва да призная, че тази идея, колкото и садистична да звучи е минавала и през моята глава. До нея стигнах от чувство на отчаяние и безпомощност в стремежа си да предпазя дъщеря ми от средата, в която беше попаднала. Но това е друга история.
Замислих се – дали нямам повече прилики с този човек отколкото различия? И ако сме еднакви в стремежите си да сме не само присъстващи, но и участващи в живота на семействата си и aко виждаме във всичко, което ни се случва Божия замисъл и се учим от грешките, които неминуемо допускаме и ако поставяме само Бог над нас, а към останалите се държим като с равни, тогава защо толкова се впечатлявах, че той е един необразован циганин, а аз една образована, че и амбициозна при това българка? Кому е нужно това рязко разделение на етноси, раси, на образовани и необразовани, на богати и бедни? Не е ли това част от пъкления план на шепа овластени и забравили истинската си човешка природа управляващи? Из главата ми загъмжаха редица въпроси, чиито отговори се съдържаха директно в тях.

Оставаха ни още няколко минути до кацането. Времето не се усеща, когато човек общува с човек. И макар, че приличаше повече на интервю, тъй като той почти не ми беше задавал въпроси, това не беше просто един разговор за климата, за окаяната ни държава, за заплатите на депутатите или пък за сметките, които трябваше някакси да се плащат.
– „Иска ми се да те питам още нещо, последно. Кажи ми защо след като си толкова в час с много неща, имаш усет за хората, наблюдателен си защо не си избра например да бъдеш следовател? Казваш, че си съдействал на полицията за някои случаи.“
Както обикновено имаше си отговор за всичко.
– „Ами аз исках много да продължа да уча след пети клас. Ама трябваше да помагам на братовчедите. С далаверите, нали се сещаш. Те всичките все с такива неща се занимават. И на мен какво ми оставаше друго. Пък и ако се бях изучил щяха да ме изритат от семейството. Щях да съм съвсем сам. По-добре да съм сред свои. По-сигурно е.“

Чувството за принадлежност. Да съм част от някоя група, семейство, приятели, да съм сред свои, да си имам моето си място в един кръг, където ме приемат, където съм защитен. Може би тъкмо тази потребност е станала пречка той да стане нещо повече от обикновен мошеник. А може би това е било просто неговия път, за да научи всичко друго, което един следовател например все още не знае. Кой знае?!

” Можеш да се учиш от всеки . И от мошеника, и от светеца.” Конфуций

КРАЙ