Тия дни ми беше много депресарско. Един мрак ме беше погълнал, едни минали чувства, изчерпали свежестта си, се утаяваха още в и без това тревожния ми стомах. И докато се чудех на какво или на кого да припиша цялата тази световна мъка, която ме беше налегнала – дали на пълнолунието, дали на някоя ретроградна планета или пък на мазохистичното в характера ми – реших да изляза да си купя онази пола, която стои и ме чака от един месец в любимия ми индийски магазин.
Отидох, пробвах, залепна ми. Платих я, побъбрих си малко със собственика на магазинчето за положението с безумните мерки, убиващи лека полека малките търговци и излязох.

Наближаваше 18.00 ч.. Тъмна , влажна и студена вечер. Магазините по главната на Бинген започваха да затварят. Бях се запътила вече към колата, когато минах покрай едно шивашко ателие, което все още светеше. Надникнах през витрината и видях, че някой работи. А така ми трябваше да ми зашият ръкава на зимното яке, който се беше разпорил по шева! В Германия услугите са много скъпи, по принцип, и понякога е по-добре да си купиш нещо ново отколкото да поправяш старо. Викам си – не, ще вляза да попитам поне.

Посрещна ме погледа на един благ, спокоен и усмихнат човек зад шевната машина. Излъчването му беше по-скоро на южняк, но в никакъв случай на немец. После усетих по езика, че е турчин. Посочих му какъв ми е проблема, а той директно ми каза:

„А, събличай го! Ей, сега ще го оправим!“ Ох, как се зарадвах! Ама така спонтанно никой не ми реагира тук, бе хора! То, аман от термини, уговорки, чакане със седмици, сухарско отношение! Питам го все пак колко ще ми струва, че нямах много в кеш, а той ми отвръща шегувайки се:“ Е , няма да е повече от 100 Евро!“ Аз обаче, за да се застраховам му викам: „ Имам само 10тина Евро кеш. Ако такова ,….да прескоча до автомата“

Човекът усети напрежението ми и понеже забеляза, че и аз не съм тукашна ме попита откъде съм. Викам му :“ От България.“ Сякаш му казах: От там откъдето си ти, оттам идвам и аз .И се почна едно „Ооо, комшу! Мара ба! Как живееш тук, семейството ти тук ли е, работа имаш ли?“

„Виж, каза, ей това са мойте внуци!“ и ми показва гордо телефона си. Водеше тъкмо онлайн разговор с камера. Накара ги даже да ми помахат за здравей. Помахах и аз на тези непознати дечица.

„Хубави деца“, викам му, „семейството е важно, хубаво е, че се търсите.“

Разменихме още няколко думи за работата, за моето семейство, за моите деца и накрая, когато беше готов, го попитах колко му дължа.

„А, не!, вика, „ Нищо не ми дължиш, малка работа!“

А аз на свой ред: „ Е не, ето ..поне за кафе!“

Не пожела дори и тях да вземе и ми бутна ръката да си прибирам парите.

Излишно е пак да казвам,че такова отношение рядко се среща по тез географски ширини. Внезапно в мен се събуди онази моя заспала, скована от много мислене напоследък, артистична дружка и му викам:“ Добре тогава. Ще ти изпея една песен на твоя роден език.“ И му запях една стара турска песен, с която неведнъж съм умилявала по-възрастните турци. Последният път, когато я пях беше на шофьора на едно такси в Истанбул, преди 15 години сигурно.

„Амааан, не бях я чувал от мнооого години, но я знам, вика. Моля те, изпей ми я пак!“ Очите му блестяха от радост. Слушаше с широко отворена уста. Явно емоцията, която съм вложила е поприкрила липсата ми на певчески талант. Асистентката му, дребна, симпатична китайка, която почистваше някакви конци отсреща се обърна и отбеляза усмихнато:“ Ох, много хубаво настроение докарахте!“

Благодарих за услугата и си тръгнах със зашит ръкав срещу една песен от сърце.

Понякога никакви техники и методи не могат да те извадят от Дълбокото на собствената ти Дупка. Понякога нито мъдри слова, нито безконечни медитации, нито безброй часове, прекарани в пост и молитва са в състояние да те върнат към Себе си, към Извора в теб. На това е способен само Той – живият Живот. Някои го наричаме и Бог! Абсолютно Доверие в Битието!